Много са въпросите, които получаваме на редакционната поща, във връзка с

Много са въпросите, които получаваме на публицистичната поща, във връзка с поредицата „ 100 въпроса за тоталитарната страна “. Една от най-болезнените тематики е за терора по време на комунистическия режим над църквата. „ Какво е било отношението на режима към религията и по какъв начин са се отнасяли към свещениците (православни, католически и др.) в България? Били ли са подложени на репресии и гонения, изключително през първите години, принуждавани ли са да сътрудничат на Държавна сигурност? Как са обяснявали своите дейности на популацията, проповядващо съответната вяра? ", ни пита Ива Наумова от София.

Първите прояви на гнет над свещенството стартират безусловно в първите часове след комунистическия прелом на 9 септември 1944 г. Къде централизирани - по повеля „ свише “, къде идеологически обосновани и подковани – умишлено донесени на върха на щиковете на Съветската войска... Другаде тези зверства и убийства са самодейност на локални маргинали, пребоядисали се за една нощ в дейни борци за новозадаващата се (и обещаваща кашкавал и пиянство без пари!) „ национална власт “.

На 26 декември 1957 година Политбюро на Българската комунистическа партия приема решение за „ усилване и възстановяване на атеистичната агитация в страната “, в което се твърди, че през последните години „ Българската православна черква, възползвайки се от конституционните постановления за свободата на съвестта, взе организационни и идеологически ограничения за необятно разпространяване на религията “. След СССР и в България изискванията за атеистична акция също са налице. В средата на 50-те години към този момент приключва колективизацията на земята, индиректен резултат от което е и заличаването на старите енорийски връзки. В същото време Св. синод е доминиран от митрополити, квалифицирани като „ реакционни “, които се пробват да противодействат на идеологическите постулати на страната.

15 тома! Толкова са единствено творбите на една жена – монахиня Валентина Друмева от Калоферския манастир. Самата тя е забележителна персона. Родена през 1934 година, умря наскоро - през 2021 г. Постъпила в Калоферския девически манастир през 1960 година и последователно издигнала се до игумения, тя написва персонално – споделя – към 60 книги. Събира и издава голям брой други. Колосална част от труда на живота ѝ е 15-томникът „ Български свещеници потърпевши и гонени за вярата в най-ново време “.

За разлика от Русия, където има десетки провъзгласени публично новомъченици – канонизирани като локални светци, у нас такива случаи няма. Или най-малко Светият синод в никакъв случай не е задействал сходна процедура и не е правил сходно изследване. Дори нейният 15-томник е издание на българския манастир „ Св. Георги Зограф “ – Атон.

Паралелно през към този момент 34 години „ народна власт “ се случват и други писания, само че те са по-скоро самосиндикални или журналистически – като поредицата „ Новомъченици: път към Голгота “. Тя е продукция на Българска национална телевизия, само че е и в съдействие и с финансовата поддръжка на Св. Синод на БПЦ-БП. Благодарение на публичната телевизия може да бъде гледана изцяло гратис.



Всъщност последният светец, провъзгласен от БПЦ – взаимно с Руската православна църква-Московска патриаршия е св. Серафим Соболев.

Ето обаче две други истории:
Свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски
Бъдещият Неврокопски митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 26 октомври 1888 година, Димитровден, в с. Гявато, Ресенско, Вардарска Македония. Родителите му овреме го водят в близките манастири, написа в пространна публикация за живота и подвига на владиката сайтът st-maximus-confessor.org.

През 1904 година Вангел Разумов приключва с отличен триумф българската мъжка педагогическа гимназия “Д-р Петър Берон ” в Одрин, впечатлява екзарх Йосиф, който му отпуска стипендия за Българската духовна семинария в Цариград. През 1910 година младежът приема монашеско пострижение с името Борис, а на идващия ден е ръкоположен за йеродякон. Завършва Богословския факултет в гр. Черновци (Западна Украйна) с научната степен лекар по богословие, ръкоположен е за духовник, служи като протосингел на Софийската митрополия, ръководител е на храма “Св. Александър Невски ”, а след това и ректор на Софийската духовна семинария. През декември 1930 година, е хиротонисан за свещеник в храм-паметника “Св. Александър Невски ”.

Новоръкоположеният архиерей е един от огромните мозъци на своето време. Човек с изключителна богословска, философска и литературна осведоменост, той владее в съвършенство девет (а съгласно други източници 13) езика – църковнославянски, ру­ски, гръцки, турски, немски, френски, италиански, британски, румънски и маджарски. На 24.III.1935 година свещеник Борис единомислещо е определен както от народа, по този начин и от висшата администрация на БПЦ за Неврокопски митрополит. Църковният живот в епархията бързо процъфтява, а владиката приключва и издига над 20 нови храма, вкарва всекидневно свещенодействие и църковно-народно честване на всички български светци, подтиква основаването на прицърковни православни братства.

Строг и придирчив във връзка с църковната дисциплинираност, Неврокопският епископ нееднократно милостиво се застъпва и залага престижа си пред властта, избавяйки от смъртна присъда и тежки санкции провинили се младежи, написа в книгата, опсветена на него.

Заради изключителните си качества Неврокопският митрополит е най-вероятният предстоятел на БПЦ след заточването на екзарх Стефан в Бачковския манастир през 1945 година

Неслучайно ще бъде разгласен за “враг номер 1 на националната власт ” в Пиринския край. Той е измежду малцината висши духовници, дръзнали да се опълчат против властта в отбрана на вярата и Църквата. Научавайки за новото управление на Свещеническия съюз, “законно одобрено от Националния комитет на Отечествения фронт ”, митрополит Борис дава напътствие на своите свещници да не го признават. Забраната му проваля фарсовите избори на нови църковни настоятелства и изпълването им с правилни на властта хора. Той отхвърля всеки опит за вмешателство в църковните каузи. Не разрешава свещениците му да членуват в Отечествен фронт и да вземат участие в мероприятията му, както и в бригадирското придвижване.

Лично провежда акция в помощ на фамилиите на 45 свещенослужители, наказани като “врагове на народа ”. Опитите да бъде лишен епархийският църковен дом в Горна Джумая (днес  Благоевград) за настаняване на регионалния комитет на Българска комунистическа партия срещат твърдия му отпор. Той не се предава даже когато ключовете принудително са конфискувани от милицията – написа до военачалник Бирюзов, до Георги Димитров и съумява да си върне постройката. Организира подписки и митинги против решението на мястото на архиерейския дом да бъде издигната открита къпалня с плаж. И побеждава – управниците не посмяват да сторят това.

Обаче... Печатът подема гнусна клеветническа акция против непокорния архиерей. Той и неговият протосингел са оповестени за “изпечени фашисти и реакционери ”. Към София хвърчат доноси и обвинявания, че бил изрекъл анатема против “най-важното лице в Народна република България ”, че при обиск в дома му е открита “Моята битка ” на Хитлер, че в митрополията са скрити оръжия и се приютяват нарушители, търсени от властта. Многобройните обиски постоянно са безрезултатни, въпреки гневно да са къртени дъски от подове и тавани. Местните партийни деятели обаче все по-настървено питат за какво още се търпи “извергът ”, наричал комунистите “опасни разрушителни детайли ” още през 20-те и 30-те години, а концепциите им – “пакостни и извънредно нездравословни за страната и българската народност ”…

Владиката изобличава и анатемосва развихрената от Българска комунистическа партия денационализаторска акция в Пиринския край и назовава нейните функционери национални предатели. Обръщението “Българи и българки ”, което постоянно употребява при словата си в храма, е оценено като ужасно закононарушение. Все по-люто се разнасят закани, че ще му видят сметката, откакто се осмелява да приказва в Неврокоп (днес Гоце Делчев) за българи. Народната обич и респект обаче са така огромни, че властниците не смеят намерено да посегнат върху него. Все по-ясно им става, че единственият метод да се оправят с непоклатимия свещеник е физическото му заличаване.

Петте смъртоносни патрона в упор посрещат митрополита в двора на църквата “Св. Димитър ” в с. Коларово, Петричко, където преди малко е отслужил литургия. Това става на Димитровден, 8 ноември 1948 година – навръх неговия 60-годишен празник.

“Идвам да се сбогувам – влетял задъхан и щастлив в дома на свои близки предходния ден. – Тази нощ насън един огън слезе от небето и ме взе и ме качи нагоре… ”

А когато в края на октомври брат му Йордан го молел да не върви в южните краища на епархията, дето му се били заканили да го убият, безмълвният до момента по тоя въпрос епископ възразил:

“Ти да не искаш да ми попречиш да стана страдалец? Ами в случай че аз самичък искам това?! ”

Последната проповед на митрополит Борис в Кола­рово е на тематика “Да помним и постоянно да се готвим за гибелта ”.

Физическият причинител на убийството е някогашният духовник от с. Хърсово Илия Стаменов, отлъчен от ранг поради светотатство по отношение на светото Причастие, престъпни престъпления и пиене. Повикан от него, владиката демонстрира изключителното примирение да стане от трапезата на формалните лица, с цел да го изслуша – и откакто му отхвърля възвръщането в ранг, проечава изстрел. “Недей! Вършиш огромен грях! ” е един­ственото, което съумява да каже митрополит Борис.

Никой обаче не се съмнява, че Стаменов, отявлен клеветник на новата власт, е единствено маша на комунистите. Властниците бързат да тиражират версията за “убиеца пияч и престъпен вид ”.

Делото на Стаменов се гледа при закрити порти и документите по него незабавно бива конфискувана от Държавна сигурност. Убиецът е наказан на седем години затвор, само че излежава единствено три при лек режим, отглеждайки лозя в покрайнините на Горна Джумая – съвсем алегорично наказване на фона на издаваните по това време десетки смъртни присъди за дреболии.

Преданието споделя, че макар леката присъда, злодеят полудява и скита с крясъци: “Аз го убих! ” В скромния дом на Неврокопския епископ не намират даже риза, в която да го погребат.

А върху скромния му надгробен монумент в благоевградската черква “Въведение Богородично ” е изсечен библейският стих “Бъди правилен до гибел и ще ти дам венеца на живота ” (Откр. 2:10).
Отец Георги от Жегларци
Имах щастието персонално да се срещна няколко пъти с отец Георги Пейчев от с. Жегларци. Освен просветител, този човек беше същински изповедник – преследван, унизен и съзнателно маргинализиран през целия си живот. Вината му: че взема решение да стане духовник по това време и освен – оказва помощ да тръгнат по този път и тримата му синове, плюс още няколко племенника. До степен – че праща в семинарията – по това време в Черепиш, над 15 момчета от района.

Идват партийни функионери от София, водят за подпомагане даже владиката от Силистра – очевидно човек „ консенсусен “, който да го натиска да се откаже от задачата си – да проповядва и да праща свещеници… Заплашват го, че с брадата му ще изметата пода.

Освен че е заплашван, респектиран по всевъзможни способи (към края на живота си този човечец беше не по-висок от 160 см) отец Георги постоянно е пращан да работи на най-тежките места - да вземем за пример в кариера за пясък. Веднъж върху него се срива кариерата, избавя се по знамение. За фамилията му – младата попадия с 5 деца, няма дърва. За да отиде и да стартира образователната година в далечния Черепиш, отец Георги би трябвало първо да откри, да нареже и нацепи същинска планина от дърва в Добруджа, и чак тогава да продължи с ученето.

Отец Георги обаче надживя опита с „ вся власть советам “. Беше във екстаз от новото време и от обстоятелството, че всеки може свободно да посещава Литургия. Съвсем обособена тематика е колцина го вършат и колцина от тях са с верните претекстове и подбуди.

Любовта и почитта към отец Георги са толкоз огромни, че за него има книги, безчет видеа с негови беседи и даже

Със сигурност тормоз има и над католическата диаспора у нас, и над протестантските пастори - каквито към този момент има в България по това време.

Но това са единствено два образеца за православни йереи, които не се поддават на никакви хрумвания за съглашателство с болшевиките. Нито за някакъв по- " консенсусен " метод или онази глупост за преклонената главица и сабята... 
Какво е „ Сергианство “
Всъщност, по позната традиция нашите почитатели на руския болшевизъм не са способни на творчество – просто копират от Москва. Там терорът над християнството в сталинския и пост-сталинисткия интервал е подобен с този при императорите Максимиан и Диоклециан през първите епохи.

Но не за всички…

От 21 ноември (4 декември остарял стил) 1917 година каноничен патриарх на Русия е Тихон. Провъзгласен през днешния ден за светец. На 19 януари 1918 година – единствено месеци след успеха на октомврийския прелом, той издава своето фамозно „ Въззвание “. В него анатемосва новата руска власт:

„ Опомнете се, безумци, прекратете вашите кървави саморазправи. Това, което правите, е не просто дело грубо, то е дело сатанинско, за което подлежите на огнената геена в бъдещия задгробен живот и на ужасно проклинание на потомството ви в настоящия земен живот. “

Такива работи им написа.
Патриарх Тихон Московски

Но нет человек – нет проблем… На 9 декември 1924 година при „ инцидентно “ бандитско нахлуване в дома на патриарха в Донския манастир е погубен Яков Полозов – негов доста непосредствен сподвижник и манастирски съкилийник.

След безспирни борби, арести, углавни каузи, преследвания и тормоз на " Лубянка "  буквално до края на живота му, на 28 февруари 1925 година Тихон се обръща към Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) с последна молба – за посредничество да впишат нов Свети синод, който включва с изключение на него, Нижгородския митрополит Сергий и още петима владици. Болшевиките не позволяват.

На 25 март същата година, навръх големия празник Благовещение, патриархът умира единствено на 61, а подозренията, че може би е токсичен по този начин и не намират публично удостоверение (първоначално Руската православна черква зад граница, а незабавно след измененията – през декември 1989 година и РПЦ-МП канонизират праведния патриарх Тихон).

Тогава обаче – при гневната опозиция против болшевишкия режим от страна на множеството други архиерей, изгрява звездата на упоменатия епископ Сергий. Той остава единственият член на остарелия Св. Синод, оставен от комунистите, дълги години е изпълняващ дъжността патриарх, а най-после става и патриарх през 1943 година

„ Декларацията на митрополит Сергий “ е оповестена на 16 юли 1927 година В нея особено се отбелязва ожесточената вредителска и диверсионна работа на „ нашите задгранични врагове “ (да ви звучи познато в светлината на актуалния наратив – б.а.), както и че е изключително значимо „ в този момент да покажем, че ние, църковните деятели, не сме с враговете на нашата Съветска страна и с безумните оръдия на техните интриги, а с нашия народ и Правителство “.

Както може би се сещате, за разлика от мнозина православни деятели, митрополит Сергий доживява дълго и достолепно до 77-годишна възраст през 1944 година

Според мнозина уважавани църковни мозъци – в това число Серафим Роуз, същинската канонична съветска черква към днешна дата би трябвало да остава Руската православна черква зад граница (РПЦЗ). А тази, останала в Москва под надзора на болшевиките (немалко от нейните активности виждаме до ден днешен) мнозина считат за разколническа – Сергианска и дефакто отпаднала от „ едната света вселенска и апостолска черква “.

Всичко това единствено идва да покаже метода на управляващите в Народна Република България: ще тероризираме тези, които не можем да купим. Може би това директно релевира и към относително огромния брой митрополити от предходното потомство в Св. Синод, които се оказаха с картончета за един или различен тип принадлежност към Държавна сигурност. Въпросите за това: непринудено ли е било съдействието им или неминуем компромис, единствено и единствено да се резервира Църквата, въпросите за какво починалият патриарх Максим нямаше картонче, за какво единствено един митрополит се разкая публично (покойният врачански – Калиник), несъмнено ще останат вечно без отговор.

Сигурен и безспорен факт обаче е следното: през 1954 година руският водач Никита Хрушчов оповестява началото на нова атеистична акция, знак на която става изказаното в типично негов жанр заричане, че „ скоро ще покажем последния поп по малкия екран “. В Съюз на съветските социалистически републики публично се надяват това да стане някъде към 1970-те.

Кое отшумя в канала на историята – църквата или комунистическата тирания, всеки може самичък да реши.

Макар, че е редно да не забравяме и думите на Димитър Талев:

" И да знаеш, Минке, че последният болшевик на планетата ще почине в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив болшевик. Какъв народ сме, Минке, какъв народ... "

---

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.